Имаш нужда от помощ? На линия сме!

0877 88 99 94



Когато реалността не е тази, за която я мислиш.

Nov/ 3/2020

Когато реалността не е тази, за която я мислиш.

"Настоящето е просто илюзия, случайност, зависеща от това как мозъкът ни възприема действителността." 

Не случайно Променена реалност е номинирана от читателите на Goodread за роман №1 от жанр Научна фантастика. Авторът Блейк Крауч показва доста добри знания от философията, езотериката, невробиологията, увличайки читателите в завладяващ сюжет. Това е една от последните нови фантастични книги - трилъри, които всеки привърженик на смразяващи четива ще иска да прочете.

Накратко за сюжета:

Спомените създават реалността. Това разбира ченгето от Полицейското управление на Ню Йорк, Бари Сътън, докато разследва ужасяващия феномен, който медиите са нарекли Синдром на фалшивите спомени – мистериозна болест, при която засегнатите са изпълнени със спомени за животи, които никога не са живели.

Невроложката Хелена Смит се е посветила на това да създаде технология, която ще позволи да запазваме най-скъпите си спомени. Ако успее, всеки ще може да преживее отново първата си целувка, раждането на дете, последните моменти с умиращ родител.

Докато Бари търси истината, той се изправя лице в лице с противник, който е по-ужасяващ от всяка болест – сила, която напада не само нашите умове, но и самата тъкан на миналото. И когато действието ѝ започва да разрушава света, такъв какъвто го познаваме, само той и Хелена, работейки заедно, имат шанс да я победят.

Но как могат да го направят, когато самата реалност непрекъснато се изменя и разпада около тях...

Откъси:

БАРИ

  2 ноември 2018 г.
    

    Бари Сътън отбива в лентата за пожарни коли на главния вход на Поу Билдинг – кула в стил артдеко, обляна в бяла светлина от фасадното си осветление. Излиза от своя автомобил „Форд Краун Виктория“, прекосява тротоара и се втурва във фоайето през въртящата се врата.
    Нощният пазач е застанал до асансьорите и държи вратата на един от тях, когато Бари се втурва към него с отекващи по мрамора стъпки.
    – На кой етаж? – пита Бари, влизайки в асансьора.
    – Четиресет и първи. Щом стигнете, завийте надясно и продължете до края на коридора.
    – След минута ще дойдат още ченгета. Предайте им, че съм наредил да задържат, докато не им подам сигнал.
    Асансьорът потегля бързо нагоре в ярък контраст със старата сграда, в която се намира, и след няколко секунди ушите на Бари заглъхват. Когато вратите най-после се отварят, той излиза и подминава табела на адвокатска кантора. Тук-там се вижда включено осветление, но по-голямата част от етажа тъне в тъмнина. Той се затичва по килима, подминавайки зат­ворени офиси, конферентна зала, зала за почивка и библиотека. Най-накрая коридорът води към приемна зала, която е част от най-големия офис.
    На приглушената светлина всичко изглежда оцветено в различни нюанси на сивото. Огромно бюро от махагон, скрито под безброй папки и документи. Кръгла маса, покрита с бележници и чаши със студено кафе с горчив аромат. Бар, зареден предимно с бутилки „Макалън Реър“. Светещ аквариум, който бръмчи от отдалечения край на помещението и в който се помещават малка акула и няколко тропически риби.
    Бари изключва звука на телефона си и събува обувките си, щом достига до френските прозорци. Натиска бравата, отваря вратата и пристъпва на пръсти към терасата.
    Заобикалящите небостъргачи на Горен Уест Сайд приличат на митични същества, обгърнати от светеща мъгла. Шумът от града е оглушителен, сякаш се чува в непосредствена близост – автомобилните клаксони рикошират между сградите, а в далечината се чуват линейки, които препускат бясно към нечия друга трагедия. Върхът на Поу Билдинг е на по-малко от петнайсет метра нагоре – корона от стъкло и стомана и готически форми.
    Жената е седнала на около четири метра и половина от него, близо до рушащ се водоливник, с гръб към Бари и крака, висящи на ръба.
    Той се промъква към нея, а чорапите му вече са подгизнали от мокрите плочки. Ако успее да стигне достатъчно близо, без да бъде забелязан, ще я издърпа от ръба, преди тя да разбере какво...
    – Усещам мириса на одеколона ви – казва тя, без да се обърне.
    Той спира.
    Тя обръща глава към него и казва:
    – Още една крачка и край с мен.
    Изглежда на около четиресет години, макар че е трудно да се каже при оскъдната заобикаляща светлина. Носи тъмно сако и пола в същия цвят и вероятно седи тук от доста време, съдейки по косата ѝ, сплескана от влагата.
    – Кой си ти? – пита тя.
    – Бари Сътън. Детектив съм в централен отдел „Кражби“ в полицейското управление на Ню Йорк.
    – Изпратили са човек от отдел „Кражби“?
    – Случи се така, че бях най-наблизо. Как се казвате?
    – Ан Вос Питърс.
    – Може ли да ви наричам Ан?
    – Разбира се.
    – Искате ли да се обадя на някого от ваше име?
    Тя поклаща глава отрицателно.
    – Ще се преместя ето тук, за да не се налага постоянно да напрягате врата си, за да погледнете към мен.
    Бари се отмества встрани от нея под ъгъл, така че да е по-близо до парапета, на два метра и половина от мястото, където е седнала. Хвърля поглед над ръба и стомахът му се свива.
    – Е, добре, слушам ви – казва тя.
    – Моля?
    – Не сте ли тук, за да ме разубедите? Хайде, давайте, направете опит.
    Беше решил какво да ѝ каже, докато се качваше с асансьора, припомняйки си обучението за действия в случай на опити за самоубийство. Но сега, когато моментът за това е настъпил, вече не се чувства толкова уверен. Единственото нещо, в което е сигурен, е, че краката му замръзват.
    – Зная, че в момента всичко ви се струва безнадеждно, но това е само един миг и той ще отмине.
    Ан се взира право надолу и встрани от сградата, на височина сто и двайсет метра от улицата, с длани, опрени в камъка, разрушен под влиянието на десетилетия киселинни дъждове. Достатъчно е само да се изтласка напред. Той подозира, че в момента си представя всяко движение, бавно приближавайки до мисълта да го направи. Събирайки пос­ледна доза кураж.
    Забелязва, че трепери.
    – Може ли да ви услужа с якето си? – пита той.
    – Сигурна съм, че не бихте искали да ме доближавате повече, детектив Сътън.
    – Защо мислите така?
    – Страдам от СФС.
    Бари потиска импулса си да побегне. Разбира се, вече е чувал за синдрома на фалшивите спомени, но никога не е познавал и не е срещал човек, страдащ от това състояние. Никога не е дишал един и същ въздух с такъв човек. Вече не е сигурен дали е разумно да прави опит да я хване. Дори не желае да е толкова близо. Не, по дяволите. Ако тя направи движение, за да скочи, той ще се опита да я спаси, а ако това означава междувременно да прихване СФС, нека бъде така. Това е рискът на професията му на ченге.
    – Откога страдате от него? – пита той.
    – Една сутрин, преди около месец, вместо в дома си в Мидълбъри, Върмонт, внезапно се озовах в един апартамент тук, в града, с пробождаща болка в главата и ужасно кръвотечение от носа. Първоначално нямах представа къде съм. А след това си спомних... и този живот. Тук, в този живот, аз съм неомъжена, работя като инвестиционен банкер и съм с моминското си име. Но имам... – изрича бавно думите, очевидно борейки се с напиращите чувства – спомени за другия си живот във Върмонт. Бях майка на деветгодишно момче, на име Сам. Заедно със съпруга ми Джо Берман притежавахме фирма за озеленяване. Казвах се Ан Берман. Бяхме толкова щастливи, колкото се очакваше да бъдем.
    – Какво е усещането? – пита я Бари, придвижвайки се незабелязано още една крачка по-близо.
    – Какво е усещането за кое?
    – За фалшивите ви спомени от живота във Върмонт.
    – Спомням си не само сватбата. Сещам се как спорехме каква да бъде сватбената торта. Спомням си най-малките детайли от дома ни. Сина ни. Всеки миг от неговото раждане. Смеха му. Родилния му белег на лявата буза. Първия му ден на училище и как не искаше да го оставям. Когато обаче се опитам да си представя Сам, споменът е черно-бял. Очите му нямат цвят. Казвам си, че са били сини. Но виждам само черно. Всичките ми спомени от онзи живот са черно-бели, като кадри от филм ноар. Изглеждат реални, но същевременно са призрачни, илюзорни спомени.
    Тя избухва в сълзи.
    – Всеки мисли, че СФС представлява просто нереални спомени за важните моменти от живота, но това, от което наистина боли, са спомените за малките неща. Помня не просто съпруга си. В съзнанието ми изниква споменът за дъха му сут­рин, когато се обръща с лице към мен в леглото. Как всеки път, когато се събуждаше преди мен, за да измие зъбите си, знаех, че ще се върне в леглото и ще поиска да правим секс. Именно това ме убива. Дребните, съвършените детайли, които ме карат да съм сигурна, че това се е случило.
    – А в този живот? – пита я Бари. – Има ли нещо важно за вас в него?
    – Може би има хора със СФС, които предпочитат настоящите си спомени пред фалшивите, но за мен няма нищо в сегашния ми живот, което да искам. Опитах. В продължение на четири дълги седмици. Повече не мога да се преструвам.
    Сълзите оставят черни следи по лицето ѝ от грима ѝ.
    – Синът ми никога не е съществувал. Разбирате ли? Той е просто една красива засечка на мозъка ми.
    Бари прави още една крачка към нея, но този път тя го забелязва.
    – Не смейте да се приближавате.
    – Не сте сама.
    – Напротив, ужасно и непоносимо сама съм.
    – Познавам ви едва от няколко минути, а бих бил съсипан, ако го направите. Помислете за хората в живота си, които ви обичат. Помислете как ще се почувстват.
    – Открих Джо – прекъсва го Ан.
    – Кого?
    – Съпруга ми. Живееше в голямо имение в Лонг Айлънд. Държеше се така, сякаш не ме познава, но съм сигурна, че ме позна. Водеше съвсем различен живот. Беше женен, не зная за кого. Не зная дали имаше деца. Държеше се, сякаш аз съм луда.
    – Съжалявам, Ан.
    – Боли прекалено много.
    – Вижте, зная как се чувствате. И на мен ми се е искало да сложа край на всичко. Но ето ме тук, точно сега, пред вас, и ви уверявам, че се радвам, че не го направих. Радвам се, че събрах сили да продължа напред. Този тежък момент не е определящ за живота ни. Това е само период.
    – Какво ви се е случило?
    – Загубих дъщеря си. И аз съм страдал от живота.
    Ан поглежда към светещите очертания на високите сгради.
    – Имате ли нейни снимки? Говорите ли все още за нея с другите?
    – Да.
    – Е, поне тя е съществувала някога.
    Няма какво да каже в отговор на тази нейна констатация.
    Ан отново поглежда надолу между краката си. Изритва едната си обувка.
    Гледа я как пада.
    След това изпраща и другата право надолу.
    – Ан, моля ви.
    – В предишния ми живот, този от фалшивите спомени, първата съпруга на Джо, Франи, се беше хвърлила от тази сграда, всъщност точно от този ръб, преди петнайсет години. Страдала е от клинична депресия. Зная, че той се обвиняваше за това. Преди да си тръгна от къщата му в Лонг Айлънд, казах на Джо, че ще скоча от Поу Билдинг тази вечер, също като Франи. Звучи глупаво и отчаяно, но се надявах той да дойде тук тази вечер и да ме спаси. Нещо, което не е успял да направи за нея. Първоначално, когато приближихте, си помислих, че може да е той, но той никога не е ползвал одеколон.
    Усмихва се тъжно, след което добавя:
    – Жадна съм.
    Бари отправя поглед през френските прозорци към тъмния офис и вижда двама полицаи, застанали в готовност до рецепцията. Поглежда отново към Ан.
    – Тогава защо не слезете от там, след което ще влезем заедно вътре и ще ви вземем чаша вода.
    – Бихте ли ми донесли вода тук?
    – Не мога да ви оставя.
    Ръцете ѝ вече треперят и той забелязва неочаквана решителност в очите ѝ.
    Тя поглежда към Бари.
    – Вината не е у вас – казва тя. – Така или иначе, щях да свърша по този начин.
    – Ан, не...
    – Синът ми беше изтрит от живота ми.
    След което с непринудена грация тя скача от ръба на сградата.

        ХЕЛЕНА
    
    22 октомври 2007 г.
    
    Докато се къпе под душа в шест сутринта, опитвайки се да се събуди, и горещата вода се стича по кожата ѝ, Хелена неочаквано е поразена от силното усещане, че е преживяла точно този момент и преди. В това няма нищо ново. От двайсетгодишна я преследват такива моменти на дежавю. Освен това в този момент под душа няма нищо специално. Чуди се дали от „Маунтинсайд Кепитъл“ вече са разгледали предложението ѝ. Мина една седмица. Досега трябваше да е получила някакъв отговор. Трябваше поне да са ѝ се обадили за уговаряне на среща, ако проявяват интерес.
    Прави си кана с кафе и си приготвя обичайната закуска – черен боб и три яйца на очи с малко кетчуп отгоре. Сяда на малката маса до прозореца и гледа как небето над квартала ѝ в покрайнините на Сан Хосе се изпълва със светлина.
    От повече от месец няма свободен ден, за да изпере прането си, и подът на спалнята ѝ на практика е застлан с мръсни дрехи. Започва да рови из купчините, докато открие тениска и джинси, с които да може да излезе от къщи, без да умира от срам.
    Телефонът иззвънява в момента, в който си мие зъбите. Тя изплюва пастата за зъби, изплаква устата си и успява да вдиг­не телефона в спалнята на четвъртото позвъняване.
    – Как е момичето ми?
    Гласът на баща ѝ винаги я кара да се усмихне.
    – Здрасти, татко.
    – Помислих, че съм те изпуснал. Не ми се искаше да те безпокоя в лабораторията.
    – Не, не си, какво има?
    – Просто си мислех за теб. Чува ли се нещо за предложението ти?
    – Все още нищо.
    – Имам добро предчувствие, че ще бъде одобрено.
    – Не зная. Трудно се оцелява в този град. Има голяма конкуренция. Има доста наистина умни хора, които търсят пари.
    – Но не и толкова умни, колкото моето момиче.
    Вече не е в състояние да понесе силната вяра в нея на баща ѝ. Не и в сутрин като тази, с надвисналия призрак на неуспеха, докато седи в тази малка, разхвърляна спалня в къща с голи стени и без всякаква декорация, където не е водила никого от повече от година.
    – Как е времето при вас? – сменя темата тя.
    – Снощи валя сняг. Първият за сезона.
    – Много ли наваля?
    – Не, само два-три сантиметра. Но планините са побелели.
    Може да си ги представи – Фронт Рейндж от Скалистите планини – планините от нейното детство.
    – Как е мама?
    Следва най-кратката пауза.
    – Майка ти е добре.
    – Татко.
    – Какво?
    – Как е мама?
    Чува го как бавно въздъхва.
    – Имали сме и по-добри дни.
    – Тя добре ли е?
    – Да. В момента е горе и спи.
    – Какво се е случило?
    – Нищо особено.
    – Разкажи ми.
    – Снощи играхме на „Джин Руми“ след вечеря, както правим винаги. И тя просто... тя вече не помнеше правилата. Седеше на кухненската маса, взираше се в картите си и по лицето ѝ се стичаха сълзи. Двамата играем на тази игра от трийсет години.
    Чува как покрива слушалката с ръка.
    Той плаче, на хиляди километри разстояние от тук.
    – Татко, идвам си вкъщи.
    – Не, Хелена.
    – Имаш нужда от помощта ми.
    – Получаваме достатъчно подкрепа тук. Днес следобед ще ходим на лекар. Ако искаш да помогнеш на майка си, продължавай със своите открития и създай онзи стол.
    Не ѝ се иска да му го казва, но столът ще бъде готов едва след години. След светлинни години. Той е просто една мечта, мираж.
    Очите ѝ се изпълват със сълзи.
    – Знаеш, че го правя заради нея.
    – Зная, миличка.
    И двамата запазват мълчание за момент, докато всеки от тях се опитва неуспешно да прикрие плача си от другия. Повече от всичко ѝ се иска да му каже, че ще се случи, но това би било лъжа.
    – Ще се обадя довечера, като се прибера вкъщи – изрича тя.
    – Добре.
    – Моля те, кажи на мама, че я обичам.
    – Ще ѝ кажа. Но тя вече го знае.
    
    * * *
    
    Четири часа по-късно, скрита в сградата по невробиология в Пало Алто, Хелена изучава изображението на спомена за усещане за страх на една мишка – флуоресцентно осветени образи на неврони, свързани помежду си чрез паяжина от синаптични връзки. В този момент на прага на кабинета ѝ се появява непознат мъж. Тя вдига поглед над монитора си и вижда мъж, облечен с памучен панталон и бяла тениска, с усмивка, която е няколко идеи по-пресилена от нормалното.
    – Хелена Смит? – изрича той.
    – Да?
    – Аз съм Джи-уун Чърковър. Имате ли минутка време да поговорим?
    – Това е лаборатория с ограничен достъп. Не би трябвало да сте тук долу.
    – Извинявам се за нахлуването, но мисля, че ще се заинтересувате от това, което ще ви кажа.
    Би могла да го помоли да си тръгне или да се обади на охраната. Но не ѝ изглежда опасен.
    – Добре – казва тя и изведнъж се сепва, че този мъж ще види какъв рай за вехтошаря представлява нейният кабинет. Без прозорци, тесен, със стени от боядисани шлакобетонни тухли, като клаустрофобичното усещане от всичко това е засилено от кутиите за съхранение, наредени една върху друга на купчини от един метър нагъсто около бюрото ѝ, пълни с хиляди резюмета и статии. – Извинете ме за безпорядъка. Ще ви потърся стол да седнете.
    – Нека аз.
    Джи-уун издърпва един сгъваем стол и сяда срещу нея, с очи плъзгащи се по стените, прилежно покрити с изображения с висока резолюция на спомени на мишки и на задействането на невроните при пациенти с деменция и алцхаймер.
    – С какво мога да ви бъда полезна? – пита тя.
    – Работодателят ми е силно впечатлен от статията за създаване на портрети на спомените, която публикувахте в списание Неврон.
    – Този ваш работодател има ли си име?
    – Ами… зависи...
    – От...?
    – От това как ще протече разговорът ни.
    – Защо изобщо бих водила разговор с някого, след като не знам от чие име говори?
    – Защото средствата ви от „Станфорд“ ще бъдат спрени след шест седмици.
    Тя повдига вежда.
    Той пояснява:
    – Моят шеф ми плаща доста добре, за да се осведомявам за всичко, свързано с хората, които го интересуват.
    – Нали осъзнавате, че това, което току-що казахте, е напълно откачено?
    Джи-уун посяга към кожената си чанта и изважда документ в тъмносиня папка.
    Нейното предложение.
    – Естествено! – възкликва тя. – Вие сте от „Маунтинсайд Кепитъл“!
    – Не. А и те няма да ви финансират.
    – Тогава откъде разполагате с това?
    – Това няма значение. Никой няма да ви финансира.
    – Откъде знаете?
    – Заради това. – Той хвърля предложението ѝ за финансиране върху безпорядъка на бюрото ѝ. – Твърде плахо е. Просто предлагате да продължавате да правите това, с което сте се занимавали през последните три години в „Станфорд“. Не е достатъчно голямо. Вие сте на трийсет и осем години, което в академичния свят е равносилно на деветдесетгодишна възраст. Един ден, в не съвсем далечното бъдеще, ще се събудите и ще осъзнаете, че сте оставили най-добрите си дни зад себе си. Че сте изгубили...
    – Мисля, че трябва да си вървите.
    – Не исках да ви обидя. Ако ми позволите да се изразя така, проблемът ви е, че се страхувате да поискате това, което наистина желаете.
    Струва ѝ се, че поради някаква причина този непознат се опитва да я предизвика. Знае, че не трябва да се хваща на въдицата му, но не може да се спре.
    – И защо според вас се страхувам да поискам това, което наистина желая?
    – Защото за онова, което наистина искате, е необходима баснословна сума пари. Седемцифрена сума няма да бъде достатъчна. Трябва ви деветцифрена. А може би дори десетцифрена. Трябва ви екип от програмисти, който да ви помогне за създаването на алгоритъм за комплексно картотекиране и проектиране на спомените. Както и необходимата инфраструктура за опити с хора.
    Тя се втренчва в него от бюрото си.
    – В това предложение изобщо не отварям дума за опити с хора.
    – А ако ви кажа, че ще ви осигурим всичко, което поискате? И неограничено финансиране. Бихте ли проявили интерес?
    Сърцето ѝ започва да бие все по-силно и по-силно.
    Така ли се случват нещата?
    Замисля се за стола на стойност петдесет милиона долара, който мечтае да създаде от момента, в който майка ѝ започна да забравя живота си. Колкото и да е странно, никога не си го представя изцяло завършен, а само под формата на техничес­ки чертежи в заявката за регистрация на полезен модел, която един ден ще подаде, със заглавие Платформа за триизмерно проектиране на дългосрочни ярки епизодични спомени.
    – Хелена?

    – Ако дам положителен отговор, ще ми кажете ли кой е вашият шеф?
    – Да.
    – Тогава отговорът ми е „да“.
    Той ѝ казва.
    Докато челюстта ѝ увисва от изненада, Джи-уун изважда още един документ от чантата си и ѝ го подава над кутиите за съхранение.
    – Какво е това? – пита тя.
    – Трудов договор и споразумение за поверителност. Не подлежи на обсъждане. Мисля, че ще се съгласите, че финансовите условия са доста щедри.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си!

 

Коментари

Десислава Димитрова
Десислава Димитрова 03.11.2020 Страхотна книга!

Остави коментар

Нови книги

Нови книги

Когато реалността не е тази, за която я мислиш.

Когато реалността не е тази, за която я мислиш...

"Настоящето е просто илюзия, случайност, зависеща от това как мозъкът ни възприема действителността." Не случайно Променена реалност е номинирана от читат "Настоящето е просто илюзия, случайност, зависеща от това как мозъкът ни възприема действителността." Не случайно Променена реалност е номинирана от читат 2020-11-03T15:12:51+02:00 Когато реалността не е тази, за която я мислиш.

<p><span style="font-size: 12pt;"><em>"Настоящето е просто илюзия, случайност, зависеща от това как мозъкът ни възприема действителността."&nbsp;</em></span></p> <p><span style="font-size: 12pt;">Не случайно <span style="text-decoration: underline;"><strong><a href="https://zagadkata.eu/product/promenliva-realnost" target="_blank" rel="noopener">Променена реалност</a></strong></span> е номинирана&nbsp;от читателите на&nbsp;Goodread за роман №1 от жанр Научна фантастика. Авторът&nbsp;<span style="text-decoration: underline;"><strong><a href="https://zagadkata.eu/page/bleyk-krauch" target="_blank" rel="noopener">Блейк Крауч</a>&nbsp;</strong></span>показва доста добри знания от философията, езотериката, невробиологията, увличайки читателите в завладяващ сюжет. Това е една от последните <span style="text-decoration: underline;"><strong><a href="https://zagadkata.eu/category/fantastika" target="_blank" rel="noopener">нови фантастични книги</a></strong></span> - трилъри, които всеки привърженик на смразяващи четива ще иска да прочете.</span></p> <p><span style="font-size: 12pt;">Накратко за сюжета:</span></p> <p><span style="font-size: 12pt;">Спомените създават реалността. Това разбира ченгето от Полицейското управление на Ню Йорк, Бари Сътън, докато разследва ужасяващия феномен, който медиите са нарекли Синдром на фалшивите спомени &ndash; мистериозна болест, при която засегнатите са изпълнени със спомени за животи, които никога не са живели.</span></p> <p><span style="font-size: 12pt;">Невроложката Хелена Смит се е посветила на това да създаде технология, която ще позволи да запазваме най-скъпите си спомени. Ако успее, всеки ще може да преживее отново първата си целувка, раждането на дете, последните моменти с умиращ родител.</span></p> <p><span style="font-size: 12pt;">Докато Бари търси истината, той се изправя лице в лице с противник, който е по-ужасяващ от всяка болест &ndash; сила, която напада не само нашите умове, но и самата тъкан на миналото. И когато действието ѝ започва да разрушава света, такъв какъвто го познаваме, само той и Хелена, работейки заедно, имат шанс да я победят.</span></p> <p><span style="font-size: 12pt;">Но как могат да го направят, когато самата реалност непрекъснато се изменя и разпада около тях...</span></p> <p><span style="font-size: 12pt;"><strong>Откъси:</strong></span></p> <p><span style="font-size: 12pt;"><em>БАРИ</em></span></p> <p><span style="font-size: 12pt;"><em><strong>&nbsp;&nbsp;</strong>2 ноември 2018 г.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Бари Сътън отбива в лентата за пожарни коли на главния вход на Поу Билдинг&nbsp;&ndash; кула в стил артдеко, обляна в бяла светлина от фасадното си осветление. Излиза от своя автомобил &bdquo;Форд Краун Виктория&ldquo;, прекосява тротоара и се втурва във фоайето през въртящата се врата.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Нощният пазач е застанал до асансьорите и държи вратата на един от тях, когато Бари се втурва към него с отекващи по мрамора стъпки.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; На кой етаж?&nbsp;&ndash; пита Бари, влизайки в асансьора.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Четиресет и първи. Щом стигнете, завийте надясно и продължете до края на коридора.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; След минута ще дойдат още ченгета. Предайте им, че съм наредил да задържат, докато не им подам сигнал.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Асансьорът потегля бързо нагоре в ярък контраст със старата сграда, в която се намира, и след няколко секунди ушите на Бари заглъхват. Когато вратите най-после се отварят, той излиза и подминава табела на адвокатска кантора. Тук-там се вижда включено осветление, но по-голямата част от етажа тъне в тъмнина. Той се затичва по килима, подминавайки зат&shy;ворени офиси, конферентна зала, зала за почивка и библиотека. Най-накрая коридорът води към приемна зала, която е част от най-големия офис.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;На приглушената светлина всичко изглежда оцветено в различни нюанси на сивото. Огромно бюро от махагон, скрито под безброй папки и документи. Кръгла маса, покрита с бележници и чаши със студено кафе с горчив аромат. Бар, зареден предимно с бутилки &bdquo;Макалън Реър&ldquo;. Светещ аквариум, който бръмчи от отдалечения край на помещението и в който се помещават малка акула и няколко тропически риби.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Бари изключва звука на телефона си и събува обувките си, щом достига до френските прозорци. Натиска бравата, отваря вратата и пристъпва на пръсти към терасата.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Заобикалящите небостъргачи на Горен Уест Сайд приличат на митични същества, обгърнати от светеща мъгла. Шумът от града е оглушителен, сякаш се чува в непосредствена близост&nbsp;&ndash; автомобилните клаксони рикошират между сградите, а в далечината се чуват линейки, които препускат бясно към нечия друга трагедия. Върхът на Поу Билдинг е на по-малко от петнайсет метра нагоре&nbsp;&ndash; корона от стъкло и стомана и готически форми.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Жената е седнала на около четири метра и половина от него, близо до рушащ се водоливник, с гръб към Бари и крака, висящи на ръба.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Той се промъква към нея, а чорапите му вече са подгизнали от мокрите плочки. Ако успее да стигне достатъчно близо, без да бъде забелязан, ще я издърпа от ръба, преди тя да разбере какво...</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Усещам мириса на одеколона ви&nbsp;&ndash; казва тя, без да се обърне.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Той спира.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Тя обръща глава към него и казва:</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Още една крачка и край с мен.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Изглежда на около четиресет години, макар че е трудно да се каже при оскъдната заобикаляща светлина. Носи тъмно сако и пола в същия цвят и вероятно седи тук от доста време, съдейки по косата ѝ, сплескана от влагата.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Кой си ти?&nbsp;&ndash; пита тя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Бари Сътън. Детектив съм в централен отдел &bdquo;Кражби&ldquo; в полицейското управление на Ню Йорк.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Изпратили са човек от отдел &bdquo;Кражби&ldquo;?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Случи се така, че бях най-наблизо. Как се казвате?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ан Вос Питърс.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Може ли да ви наричам Ан?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Разбира се.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Искате ли да се обадя на някого от ваше име?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Тя поклаща глава отрицателно.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ще се преместя ето тук, за да не се налага постоянно да напрягате врата си, за да погледнете към мен.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Бари се отмества встрани от нея под ъгъл, така че да е по-близо до парапета, на два метра и половина от мястото, където е седнала. Хвърля поглед над ръба и стомахът му се свива.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Е, добре, слушам ви&nbsp;&ndash; казва тя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Моля?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не сте ли тук, за да ме разубедите? Хайде, давайте, направете опит.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Беше решил какво да ѝ каже, докато се качваше с асансьора, припомняйки си обучението за действия в случай на опити за самоубийство. Но сега, когато моментът за това е настъпил, вече не се чувства толкова уверен. Единственото нещо, в което е сигурен, е, че краката му замръзват.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Зная, че в момента всичко ви се струва безнадеждно, но това е само един миг и той ще отмине.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Ан се взира право надолу и встрани от сградата, на височина сто и двайсет метра от улицата, с длани, опрени в камъка, разрушен под влиянието на десетилетия киселинни дъждове. Достатъчно е само да се изтласка напред. Той подозира, че в момента си представя всяко движение, бавно приближавайки до мисълта да го направи. Събирайки пос&shy;ледна доза кураж.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Забелязва, че трепери.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Може ли да ви услужа с якето си?&nbsp;&ndash; пита той.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Сигурна съм, че не бихте искали да ме доближавате повече, детектив Сътън.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Защо мислите така?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Страдам от СФС.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Бари потиска импулса си да побегне. Разбира се, вече е чувал за синдрома на фалшивите спомени, но никога не е познавал и не е срещал човек, страдащ от това състояние. Никога не е дишал един и същ въздух с такъв човек. Вече не е сигурен дали е разумно да прави опит да я хване. Дори не желае да е толкова близо. Не, по дяволите. Ако тя направи движение, за да скочи, той ще се опита да я спаси, а ако това означава междувременно да прихване СФС, нека бъде така. Това е рискът на професията му на ченге.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Откога страдате от него?&nbsp;&ndash; пита той.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Една сутрин, преди около месец, вместо в дома си в Мидълбъри, Върмонт, внезапно се озовах в един апартамент тук, в града, с пробождаща болка в главата и ужасно кръвотечение от носа. Първоначално нямах представа къде съм. А след това си спомних... и&nbsp;този&nbsp;живот. Тук, в този живот, аз съм неомъжена, работя като инвестиционен банкер и съм с моминското си име. Но имам...&nbsp;&ndash; изрича бавно думите, очевидно борейки се с напиращите чувства&nbsp;&ndash; спомени за другия си живот във Върмонт. Бях майка на деветгодишно момче, на име Сам. Заедно със съпруга ми Джо Берман притежавахме фирма за озеленяване. Казвах се Ан Берман. Бяхме толкова щастливи, колкото се очакваше да бъдем.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Какво е усещането?&nbsp;&ndash; пита я Бари, придвижвайки се незабелязано още една крачка по-близо.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Какво е усещането за кое?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; За фалшивите ви спомени от живота във Върмонт.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Спомням си не само сватбата. Сещам се как спорехме каква да бъде сватбената торта. Спомням си най-малките детайли от дома ни. Сина ни. Всеки миг от неговото раждане. Смеха му. Родилния му белег на лявата буза. Първия му ден на училище и как не искаше да го оставям. Когато обаче се опитам да си представя Сам, споменът е черно-бял. Очите му нямат цвят. Казвам си, че са били сини. Но виждам само черно. Всичките ми спомени от онзи живот са черно-бели, като кадри от филм ноар. Изглеждат реални, но същевременно са призрачни, илюзорни спомени.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Тя избухва в сълзи.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Всеки мисли, че СФС представлява просто нереални спомени за важните моменти от живота, но това, от което наистина боли, са спомените за малките неща. Помня не просто съпруга си. В съзнанието ми изниква споменът за дъха му сут&shy;рин, когато се обръща с лице към мен в леглото. Как всеки път, когато се събуждаше преди мен, за да измие зъбите си, знаех, че ще се върне в леглото и ще поиска да правим секс. Именно това ме убива. Дребните, съвършените детайли, които ме карат да съм сигурна, че това се е случило.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; А в този живот?&nbsp;&ndash; пита я Бари.&nbsp;&ndash; Има ли нещо важно за вас в него?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Може би има хора със СФС, които предпочитат настоящите си спомени пред фалшивите, но за мен няма нищо в сегашния ми живот, което да искам. Опитах. В продължение на четири дълги седмици. Повече не мога да се преструвам.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Сълзите оставят черни следи по лицето ѝ от грима ѝ.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Синът ми никога не е съществувал. Разбирате ли? Той е просто една красива засечка на мозъка ми.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Бари прави още една крачка към нея, но този път тя го забелязва.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не смейте да се приближавате.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не сте сама.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Напротив, ужасно и непоносимо сама съм.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Познавам ви едва от няколко минути, а бих бил съсипан, ако го направите. Помислете за хората в живота си, които ви обичат. Помислете как ще се почувстват.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Открих Джо&nbsp;&ndash; прекъсва го Ан.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Кого?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Съпруга ми. Живееше в голямо имение в Лонг Айлънд. Държеше се така, сякаш не ме познава, но съм сигурна, че ме позна. Водеше съвсем различен живот. Беше женен, не зная за кого. Не зная дали имаше деца. Държеше се, сякаш&nbsp;аз&nbsp;съм луда.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Съжалявам, Ан.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Боли прекалено много.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Вижте, зная как се чувствате. И на мен ми се е искало да сложа край на всичко. Но ето ме тук, точно сега, пред вас, и ви уверявам, че се радвам, че не го направих. Радвам се, че събрах сили да продължа напред. Този тежък момент не е определящ за живота ни. Това е само период.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Какво ви се е случило?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Загубих дъщеря си. И аз съм страдал от живота.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Ан поглежда към светещите очертания на високите сгради.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Имате ли нейни снимки? Говорите ли все още за нея с другите?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Да.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Е, поне тя е съществувала някога.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Няма какво да каже в отговор на тази нейна констатация.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Ан отново поглежда надолу между краката си. Изритва едната си обувка.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Гледа я как пада.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;След това изпраща и другата право надолу.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ан, моля ви.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; В предишния ми живот, този от фалшивите спомени, първата съпруга на Джо, Франи, се беше хвърлила от тази сграда, всъщност точно от този ръб, преди петнайсет години. Страдала е от клинична депресия. Зная, че той се обвиняваше за това. Преди да си тръгна от къщата му в Лонг Айлънд, казах на Джо, че ще скоча от Поу Билдинг тази вечер, също като Франи. Звучи глупаво и отчаяно, но се надявах той да дойде тук тази вечер и да ме спаси. Нещо, което не е успял да направи за нея. Първоначално, когато приближихте, си помислих, че може да е той, но той никога не е ползвал одеколон.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Усмихва се тъжно, след което добавя:</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Жадна съм.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Бари отправя поглед през френските прозорци към тъмния офис и вижда двама полицаи, застанали в готовност до рецепцията. Поглежда отново към Ан.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Тогава защо не слезете от там, след което ще влезем заедно вътре и ще ви вземем чаша вода.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Бихте ли ми донесли вода тук?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не мога да ви оставя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Ръцете ѝ вече треперят и той забелязва неочаквана решителност в очите ѝ.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Тя поглежда към Бари.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Вината не е у вас&nbsp;&ndash; казва тя.&nbsp;&ndash; Така или иначе, щях да свърша по този начин.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ан, не...</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Синът ми беше изтрит от живота ми.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;След което с непринудена грация тя скача от ръба на сградата.</em></span></p> <p><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp; &nbsp;&nbsp;</em></span><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp; &nbsp; ХЕЛЕНА</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;22 октомври 2007 г.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Докато се къпе под душа в шест сутринта, опитвайки се да се събуди, и горещата вода се стича по кожата ѝ, Хелена неочаквано е поразена от силното усещане, че е преживяла точно този момент и преди. В това няма нищо ново. От двайсетгодишна я преследват такива моменти на дежавю. Освен това в този момент под душа няма нищо специално. Чуди се дали от &bdquo;Маунтинсайд Кепитъл&ldquo; вече са разгледали предложението ѝ. Мина една седмица. Досега трябваше да е получила някакъв отговор. Трябваше поне да са ѝ се обадили за уговаряне на среща, ако проявяват интерес.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Прави си кана с кафе и си приготвя обичайната закуска&nbsp;&ndash; черен боб и три яйца на очи с малко кетчуп отгоре. Сяда на малката маса до прозореца и гледа как небето над квартала ѝ в покрайнините на Сан Хосе се изпълва със светлина.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;От повече от месец няма свободен ден, за да изпере прането си, и подът на спалнята ѝ на практика е застлан с мръсни дрехи. Започва да рови из купчините, докато открие тениска и джинси, с които да може да излезе от къщи, без да умира от срам.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Телефонът иззвънява в момента, в който си мие зъбите. Тя изплюва пастата за зъби, изплаква устата си и успява да вдиг&shy;не телефона в спалнята на четвъртото позвъняване.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Как е момичето ми?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Гласът на баща ѝ винаги я кара да се усмихне.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Здрасти, татко.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Помислих, че съм те изпуснал. Не ми се искаше да те безпокоя в лабораторията.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не, не си, какво има?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Просто си мислех за теб. Чува ли се нещо за предложението ти?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Все още нищо.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Имам добро предчувствие, че ще бъде одобрено.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не зная. Трудно се оцелява в този град. Има голяма конкуренция. Има доста наистина умни хора, които търсят пари.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Но не и толкова умни, колкото моето момиче.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Вече не е в състояние да понесе силната вяра в нея на баща ѝ. Не и в сутрин като тази, с надвисналия призрак на неуспеха, докато седи в тази малка, разхвърляна спалня в къща с голи стени и без всякаква декорация, където не е водила никого от повече от година.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Как е времето при вас?&nbsp;&ndash; сменя темата тя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Снощи валя сняг. Първият за сезона.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Много ли наваля?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не, само два-три сантиметра. Но планините са побелели.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Може да си ги представи&nbsp;&ndash; Фронт Рейндж от Скалистите планини&nbsp;&ndash; планините от нейното детство.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Как е мама?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Следва най-кратката пауза.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Майка ти е добре.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Татко.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Какво?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Как е мама?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Чува го как бавно въздъхва.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Имали сме и по-добри дни.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Тя добре ли е?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Да. В момента е горе и спи.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Какво се е случило?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Нищо особено.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Разкажи ми.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Снощи играхме на &bdquo;Джин Руми&ldquo; след вечеря, както правим винаги. И тя просто... тя вече не помнеше правилата. Седеше на кухненската маса, взираше се в картите си и по лицето ѝ се стичаха сълзи. Двамата играем на тази игра от трийсет години.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Чува как покрива слушалката с ръка.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Той плаче, на хиляди километри разстояние от тук.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Татко, идвам си вкъщи.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не, Хелена.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Имаш нужда от помощта ми.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Получаваме достатъчно подкрепа тук. Днес следобед ще ходим на лекар. Ако искаш да помогнеш на майка си, продължавай със своите открития и създай онзи стол.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Не ѝ се иска да му го казва, но столът ще бъде готов едва след години.&nbsp;След светлинни години.&nbsp;Той е просто една мечта, мираж.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Очите ѝ се изпълват със сълзи.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Знаеш, че го правя заради нея.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Зная, миличка.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;И двамата запазват мълчание за момент, докато всеки от тях се опитва неуспешно да прикрие плача си от другия. Повече от всичко ѝ се иска да му каже, че ще се случи, но това би било лъжа.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ще се обадя довечера, като се прибера вкъщи&nbsp;&ndash; изрича тя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Добре.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Моля те, кажи на мама, че я обичам.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ще ѝ кажа. Но тя вече го знае.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;* * *</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Четири часа по-късно, скрита в сградата по невробиология в Пало Алто, Хелена изучава изображението на спомена за усещане за страх на една мишка&nbsp;&ndash; флуоресцентно осветени образи на неврони, свързани помежду си чрез паяжина от синаптични връзки. В този момент на прага на кабинета ѝ се появява непознат мъж. Тя вдига поглед над монитора си и вижда мъж, облечен с памучен панталон и бяла тениска, с усмивка, която е няколко идеи по-пресилена от нормалното.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Хелена Смит?&nbsp;&ndash; изрича той.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Да?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Аз съм Джи-уун Чърковър. Имате ли минутка време да поговорим?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Това е лаборатория с ограничен достъп. Не би трябвало да сте тук долу.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Извинявам се за нахлуването, но мисля, че ще се заинтересувате от това, което ще ви кажа.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Би могла да го помоли да си тръгне или да се обади на охраната. Но не ѝ изглежда опасен.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Добре&nbsp;&ndash; казва тя и изведнъж се сепва, че този мъж ще види какъв рай за вехтошаря представлява нейният кабинет. Без прозорци, тесен, със стени от боядисани шлакобетонни тухли, като клаустрофобичното усещане от всичко това е засилено от кутиите за съхранение, наредени една върху друга на купчини от един метър нагъсто около бюрото ѝ, пълни с хиляди резюмета и статии.&nbsp;&ndash; Извинете ме за безпорядъка. Ще ви потърся стол да седнете.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Нека аз.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Джи-уун издърпва един сгъваем стол и сяда срещу нея, с очи плъзгащи се по стените, прилежно покрити с изображения с висока резолюция на спомени на мишки и на задействането на невроните при пациенти с деменция и алцхаймер.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; С какво мога да ви бъда полезна?&nbsp;&ndash; пита тя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Работодателят ми е силно впечатлен от статията за създаване на портрети на спомените, която публикувахте в списание&nbsp;Неврон.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Този ваш работодател има ли си име?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ами&hellip; зависи...</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; От...?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; От това как ще протече разговорът ни.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Защо изобщо бих водила разговор с някого, след като не знам от чие име говори?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Защото средствата ви от &bdquo;Станфорд&ldquo; ще бъдат спрени след шест седмици.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Тя повдига вежда.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Той пояснява:</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Моят шеф ми плаща доста добре, за да се осведомявам за всичко, свързано с хората, които го интересуват.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Нали осъзнавате, че това, което току-що казахте, е напълно откачено?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Джи-уун посяга към кожената си чанта и изважда документ в тъмносиня папка.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Нейното предложение.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Естествено!&nbsp;&ndash; възкликва тя.&nbsp;&ndash; Вие сте от &bdquo;Маунтинсайд Кепитъл&ldquo;!</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не. А и те няма да ви финансират.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Тогава откъде разполагате с това?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Това няма значение. Никой няма да ви финансира.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Откъде знаете?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Заради това.&nbsp;&ndash; Той хвърля предложението ѝ за финансиране върху безпорядъка на бюрото ѝ.&nbsp;&ndash; Твърде плахо е. Просто предлагате да продължавате да правите това, с което сте се занимавали през последните три години в &bdquo;Станфорд&ldquo;. Не е достатъчно голямо. Вие сте на трийсет и осем години, което в академичния свят е равносилно на деветдесетгодишна възраст. Един ден, в не съвсем далечното бъдеще, ще се събудите и ще осъзнаете, че сте оставили най-добрите си дни зад себе си. Че сте изгубили...</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Мисля, че трябва да си вървите.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Не исках да ви обидя. Ако ми позволите да се изразя така, проблемът ви е, че се страхувате да поискате това, което наистина желаете.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Струва ѝ се, че поради някаква причина този непознат се опитва да я предизвика. Знае, че не трябва да се хваща на въдицата му, но не може да се спре.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; И защо според вас се страхувам да поискам това, което наистина желая?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Защото за онова, което наистина искате, е необходима баснословна сума пари. Седемцифрена сума няма да бъде достатъчна. Трябва ви деветцифрена. А може би дори десетцифрена. Трябва ви екип от програмисти, който да ви помогне за създаването на алгоритъм за комплексно картотекиране и проектиране на спомените. Както и необходимата инфраструктура за опити с хора.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Тя се втренчва в него от бюрото си.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; В това предложение изобщо не отварям дума за опити с хора.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; А ако ви кажа, че ще ви осигурим всичко, което поискате? И неограничено финансиране. Бихте ли проявили интерес?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Сърцето ѝ започва да бие все по-силно и по-силно.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Така ли се случват нещата?<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Замисля се за стола на стойност петдесет милиона долара, който мечтае да създаде от момента, в който майка ѝ започна да забравя живота си. Колкото и да е странно, никога не си го представя изцяло завършен, а само под формата на техничес&shy;ки чертежи в заявката за регистрация на полезен модел, която един ден ще подаде, със заглавие&nbsp;Платформа за триизмерно проектиране на дългосрочни ярки епизодични спомени.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Хелена?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Ако дам положителен отговор, ще ми кажете ли кой е вашият шеф?</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Да.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Тогава отговорът ми е &bdquo;да&ldquo;.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Той ѝ казва.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Докато челюстта ѝ увисва от изненада, Джи-уун изважда още един документ от чантата си и ѝ го подава над кутиите за съхранение.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Какво е това?&nbsp;&ndash; пита тя.</em></span><br /><span style="font-size: 12pt;"><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&ndash; Трудов договор и споразумение за поверителност. Не подлежи на обсъждане. Мисля, че ще се съгласите, че финансовите условия са доста щедри.</em></span></p> <p>Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си!</p> <div id="fb-root">&nbsp;</div> <p> <script src="https://connect.facebook.net/bg_BG/sdk.js#xfbml=1&amp;version=v6.0"></script> </p> <div class="fb-share-button" data-href="https://zagadkata.eu/article/kogato-realnostta-ne-e-tazi-za-koyato-ya-mislish" data-layout="button_count" data-size="large"><a class="fb-xfbml-parse-ignore" href="https://www.facebook.com/sharer/sharer.php?u=https%3A%2F%2Fzagadkata.eu%2Farticle%2Fkak-da-se-spravim-s-depresiyata-po-vreme-na-izolaciya&amp;src=sdkpreparse" target="_blank" rel="noopener">Споделяне</a></div>

Десислава Димитрова Десислава Димитрова

2020-11-03T15:43:15+02:00
Страхотна книга!
Сравнение на продукти